България надъ всичко!

Подарък за историята - възкръсна "Албатросът"

2008-10-17T02:02:00.000-07:00

Вчера, 16-ти октомври, в страната бе отбелязан денят на българската авиация. Защо 16-ти октомври? Защото на този ден през 1912 г., по време на Балканската война, българските поручици Радул Милков и Продан Таракчиев извършват първото в историята документирано използване на самолет за военни цели. Двамата политат над Одрин с немския самолет „Албатрос” и две бомби „одринки”, които хвърлят над укрепения град. Ако някой е виждал на снимка въпросния самолет, без съмнение ще изпита огромно удивление от подвига на нашите летци. Едно дървено сандъче, закрепено върху сложна конструкция от тел, платнища, тънки прътове и други примитивни материали представляват „Албатроса”, превърнат в бойна машина от българите. Днес от този самолет няма и следа. Никъде по света не е запазен екземпляр, съществуват само няколко снимки, липсват дори чертежи.

Тази година, по случай поредното отбелязване на авиационния празник, няколко ентусиасти от сдружение „Авиореликви” обявиха пред широката общественост, че са изработили пълно копие на самолета, което дори може да лети. Създателите на модела възнамеряват да го покажат в действие към края на месеца и да го запазят за историята като уникален експонат, който може да се види единствено у нас.

Прекрасна новина. Повод за гордост по случай празника на авиацията. И то именно днес, когато родната авиация е в жалко състояние, а старите бойни подвизи и героите от отминалите епохи потъват в забрава.

Попътен вятър на „Албатроса” и полъх на надежда, че ентусиастите от „Авиореликви” ще успеят да възстановят и други реликви от българската авиационна история. Дай боже един ден да видим и у нас безследно изчезналите „Юнкерс – 52” и „Месершмит 109”.

Снимки: Форум на Еъргруп 2000

Я! Имало и такива хора...

2008-07-03T06:45:00.000-07:00

Преди време ви показах няколко безмълвни картини от разрухата, която цари в Националния военноисторически музей. Както се виждаше от картините, цял полк от легендарни машини – камиони, влекачи, катюши, верижна и колесна техника гният и бавно напускат земния свят, забравени от всички. Съвсем наскоро обаче попаднах на новина, която ме изуми. Не мога да скрия, като любител на военната техника, че направо ме изпълни с радост и благодарност. Група ентусиасти от клуб “Стендов моделизъм – България” се е заела да възстанови един от тези изоставени експонати на собствени разноски. Става въпрос за ЗИС-5, един от най-разпространените съветски камиони от 30-те години на 20-ти век, взел активно участие във Втората световна война и след 1944 г. добрал се и до наша земя. Досегашното му състояние беше просто плачевно:

Така изглежда този камион в друг музей, в който явно държат на историята повече от НВИМ:

И снимка от форума на моделистите, която показват процеса на работа:

Е, явно има и такива хора, които са способни да отделят време, труд и пари не за лична някаква изгода, а за да върнат на българската история една малка частичка, която малко бе останало да изчезне завинаги. С нетърпение чакам да видя крайния резултат, за който ще информирам читателите на блога.

Паметникът на полк. Каварналиев възкръсна

2008-07-02T01:44:00.000-07:00

Идете в Националния исторически музей. Разходете се през обширния двор. Точно до входа на величествената сграда ще видите нещо, което определено не е направено да стои там, нито прилича на музеен експонат. Това е новичкият паметник на героя от Междусъюзническата война полк. Каварналиев – на части, подготвен за транспортиране. До него лежат няколко обикновени мраморни кръста с имената на други загинали български воини. Те всички чакат своето заминаване за Македония. Така, както преди близо 100 години са чакали да заминат за новото си назначение измъчените и изстрадали в боя войници и офицери. Новият монумент трябва да замени разрушения от сърбоманите паметник, който през 70-те години на миналия век е вдигнат във въздуха с бомбени взривове. На неговото място са останали само скални късове и голяма зейнала дупка. Това е участта на много други лобни места в Македония, където почиват български воини. Западнобългарската република е печално известна със своите артистични разбирания за история и национална памет, в които няма място българското. То е унищожавано винаги с голяма злоба и, в случая с паметника на полк. Каварналиев, с бомби.

А кой е полковник Каварналиев и какъв е неговият подвиг, заради който днес гробът му се губи в бурените на забравата? Грехът му е в това, че през Междусъюзническата война брани със собствените си гърди Дойран и не позволява на гръцките войски да избият населението му. С 3000 бойци срещу 42 000 гръцки войници, полк. Каварналиев отблъсква яростните атаки на врага и дава време на мирното население да се изтегли. На малочислените бранители няма кой да се притече на помощ и самият полковник напуска командния си бункер, тръгвайки в контраатака срещу гърците. Ранен е в крака и умира по-късно от голяма кръвозагуба.
„Повече от година и половина и след четири написани ноти, още нямаме отговор от македонското правителство за поставяне паметник на мястото, като войнишки паметник, съгласно законите. Техните основни доводи са че тук не са погребани войници, а генерал, който е бил част от ръководството на войската”, пояснява полк. Марин, военен и военновъздушен аташе на Република България в Македония.
Но времето тече усилено и притиска опърничавата ни западна съседка. Стремежите й към европейска интеграция и членство в НАТО вече се сблъскват със суровата истина – не може да се върви в крачка с европейските народи, гледайки към заблудите на комунистическото минало. И край Вардар трябва да разберат това веднъж завинаги. Паметникът на полк. Каварналиев ще се завърне на мястото, където българският храбрец оставя костите си, за да защити невинното население. И Македония трябва да съдейства за това, за да не получи още някой натовски шамар. Какъвто всъщност не би бил излишен – поводи има достатъчно. Просто няма българска ръка, която да го удари.

Покъртителни картини

2008-03-05T00:36:00.001-08:00

Снимките са от Националния Военноисторически Музей - пантеона на българската бойна слава
(оставям ги без коментар)

Докато още ги има...

2008-01-31T05:34:00.000-08:00

Във вторник направих опит да се срещна с неколцината български летци-ветерани, участвали в защитата на София през Втората световна война и доживели наши дни. Запътих се към Културно-информационния център на военновъздушните сили, който се намира на 4-ти километър и след множество питания тръгнах в правилната посока. Това, което предварително знаех е, че ветераните се събират всеки вторник. Нищо повече. По пътя случайно се натъкнах на двама авиатори, също ветерани, но доколкото разбрах, от гражданската авиация след войната. Те ми дадоха зрънце полезна информация. Ветераните от войната се събират всеки вторник между 9 и 12 сутринта в културно-информационния център. Сред тях е и легендата Петър Манолев. Не можех да повярвам! Петър Манолев, прехвърлил 90-те години, преживял ужасите на войната, е жив и идва на среща с другарите си всеки вторник! И ще мога да го видя лично!

Беше станало късно. Минаваше 2 следобед. Но поне разбрах кога мога да отида в някой следващ вторник, за да видя на живо последните няколко оцелели български пилоти от славните ВНВВ! Момчетата, сега старци, които защитаваха България!

Докато още ги има...

Снимка:ВНВВ Форум

20 декември

2007-12-20T05:56:00.000-08:00

Димитър Списаревски
19 юли 1916 - 20 декември 1943
ЖИВАТА ТОРПИЛА



(В памет на Димитър Списаревски- "живата торпила")

Как ведро се синеят небесата
и как чуден е светът около мен.
Унесен слушам гласа на житата
и тяхната песен за..онзи ден...
****
Декември! Студът пронизва гърдите
и сграбчва безмилостно всяко сърце.
Опасност иде! Клокочи, не пита
и страх се изписва по всяко лице.
Небето се изпълва с лешояди-
злокобно вият вражи самолети,
готови да бият улици и сгради,
готови да смажат душиците клети.
Ти знаеше, залогът е голям.
Отечеството пак беше в опасност!
Но не мислеше за това, знам-
политна и не се разколеба.
Напред се впусна смелият орляк
да брани честта на родината
и с кръвта си всеки юнак
да я запази непомината.
А беше страшно. И свистяха
безмилостно около теб куршуми.
Машини падаха, горяха
и ти изпращаше ги строг, без думи.
С едничка мисъл- да спасиш
България, семейството, народа
ти не летиш, ти сам гориш
на аления здрач под свода.

Сломен от твоите снаряди,
полита в бездната врагът.
Ала веднага друг напада
и жили яростно, до смърт.
Куршумите привършиха, остана
сърцето мъжко на героя.
И ти реши: “На прах ще стана,
но няма да напусна боя!”
Не зная де се крие тази сила,
която прави човека стомана.
Но виждам- в теб се е стаила
и ти избра един изход- тарана.
Миг само и страшно се вряза
в летящата крепост един млад герой.
Един млад човек на цял свят показа
как се умира храбро във бой.
Ти не загина тогава- аз зная.
Ти там остана- горяща звезда
не в белоснежните зали на рая,
а горе, над своята родна страна.
****
Как ведро се синеят небесата
и как чуден е летният зной.
И как искам да знаят децата
безсмъртното име на този герой.

2.08.2005

С присъда "царски офицер"

2007-12-13T02:07:00.000-08:00

И така... Лятото на 1944 вече е към края си. Съветските войски навлизат в България, след като правителството в Москва вече е обявило война на страната. Спират англо-американските бомбардировки над малката ни родина. България в този момент е във война с целия свят – все още не са скъсани дипломатическите отношения с Германия, във война сме със Съюзниците, война ни обявява и Русия. Незавидно положение, което е белег за обърканите сметки на не едно правителство по нашите географски ширини. Както и да е – българските летци не стоят без работа. Летели до този момент срещу англичани и американци, сега тяхната задача е да се изправят срещу довчерашните си приятели германците и да ги преследват далеч след изтласкването им зад границата на страната.

Започва т. нар. По съветски образец Отечествена война. В тази война загиват десетки хиляди български войници. Загиват много летци, сражаващи се храбро във въздуха. Нашите орли постигат големи успехи в разрушаването на наземни цели, объркването и разпръскването на вражески бойни формирования, в боевете из небето над Югославия, Унгария...

В един прекрасен момент войната свършва. Идва победата, но тя е горчива за българските орли. Сражавали се безстрашно за страната си, рискували живота си за да защитят мирното население, сега те са третирани като престъпници от новата “народна власт”. Обяснението е колкото просто, толкова и нелепо – те са “царски офицери”, воювали срещу приятелите на Съветския съюз. Следователно са врагове на държавата. Оказва се, че героят, изправил се гърди в гърди срещу варварите, изсипващи бомби над столицата и разстрелващи невъоръжени хора по нивите, всъщност не е герой, а предател. И като такъв той трябва да понесе последиците си...

Уви, следващите редове са изпълнени с много горчилка и много болка от неправдите, сполетели голяма част от българските летци след Девети септември 1944 г.

Видяхме вече трагичната съдба на Чудомир Топлодолски. Подобна съдба чака и безстрашния пилот Борис Велянов Дамев, племенник на небезизвестния Даме Груев, постигнал 7 въздушни победи и носител на орден “За храброст”. Отличил се като отличен боец по време на Символичната война, той показва храбростта си по-късно и срещу германците – обстрелва наземни военни цели и осигурява бойните действия на “щукарите”. Едва успява да се измъкне жив от последния си боен полет – на крилото му зее дупка, човек да се провре през нея. Уволнен е само шест месеца преди стажа си за пенсиониране. Безработен. Жена му е съкратена, защото е съпруга на царски офицер. По-късно постъпва на работа във фабриката за аналинови бои “Колориска”, където се пенсионира. С дробове, увредени от отровните изпарения. Вместо да го изпратят в санаториум, принуждават го да обикаля из софийските болници. Умира през 1978 г.

Поручик Христо Костакев – шест въздушни победи в един бой, носител на орден “За храброст”, артистичен и талантлив летец. От самолет “Месершмит” 109 се прехвърля на Як-9 и се бие в Отечествената война, успявайки да се завърне жив след това и да заживее мирно със семейството си в България. През 1946 г. Е уволнен без предупреждение и за 48 часа е изхвърлен заедно с жена си и двете си деца от Божурище. “Царски офицер”. Става учител по математика в прогимназия, завършва “Финанси”, но мизерията го тласка да те захване с тежка физическа работа. След много молби го вземат в селскостопанската авиация – пръска памукови насаждения в Судан. На 19 юни 1994 г., тежкоболен и неподвижен, забравен и обиден, умира този български герой.

Полковник Кръстю Атанасов, участник в 13 въздушни сражения, оцелява, за да стане ковач в един цех на ул. “Софроний” в София. Работи като техник, поправя брави. Живее с четиричленното си семейство в стая три на три. “Аз бях командир и ако исках да избягам, можех да взема един самолет и ето ме в Италия, в Бари, но не го сторих!”, казва за себе си той.

Командирът на 2/6 изтребителен орляк Асен Ковачев е арестуван от новата власт след войната. Донасят му авиаторската униформа в килията и лежи с нея. Изкарва една година в занданите на РО-2, въпреки двата си ордена “За храброст”. После кандидатства медицина, но го изключват. Записва се и в Строителния техникъм, но зачертават името му с червена линия.

Майор Стоян Бошнаков, кавалер на орден “За храброст” и орден “Александър Невски”. През цялата война се окичва със слава и заслужава уважението на всички летци. Бягството на двама негови поручици през 1946 г. обаче става причината да го арестуват. Завеждат го в РО-2, късат му пагоните и екселбантите, бият го... Три месеца издържа на разпити и мъчения. “В тясна желязна решетка му инсценират екзекуция с шмайзери!”, пише в книгата си Любен Овчаров. До 3 май 1947 г. лежи в гарнизонния затвор. След 11- месечни изтезания го признават за невинен и излиза на свобода – с разбити нерви и в непрестанен страх. Изселват го. Един ден казва на жена си, че отива при приятел в село Орешак, Троянско. Повече не го виждат... Полицията тормози семейството му, обвиняват жена му, че е избягал зад граница. По всичко личи, че гордият български орел е опитал да премине границата, но е застрелян от граничари и гробът му остава незнаен и до днес.

Богдан Илиев също извървява своя тежък път от елитните изтребителни школи в Кауфбойрен и Шлайсхайм до работата като шофьор, миньор, строител.

Майор Тодор Йорданов пък от командир на ято отива в трудов лагер в Тутракан, изпратен там заради донос. “Враг на народа”. Работи на полети – жъне, копае, носи тухли, после произвежда ластик, става нормировчик във фабрика. Работи като багерист до пенсионирането си. На жена му не дават пенсия, защото дъщеря им заминала за Америка – принудени са да живеят с неговата пенсия като багерист.

Това се случва с повечето от онези български орли, които успяват да оцелеят и да доживеят края на войната. Вместо като герои, са посрещнати с бой, унижения и затвор. Подвизите им са заличени от паметта на поколенията, от книгите и учебниците. За сметка на знайните и незнайни геройства на славните партизани, с които промиват мозъците на децата още от люлката. Да служиш на родината и на народа във време като това се оказва престъпление, за което много летци плащат със здравето си. Затова и ти, читателю, едва ли си чувал кой знае какво за тези хора. Обикновени, с млади лица, облечени в униформи. Някои останали завинаги млади с подвизите и ранната си смърт, а други доживели дълбока старост в забрава и унижение. Но аз искам ти да знаеш за техните дела и за техния принос в историята на България – искам да знаеш за тяхната Голгота и за тежкия кръст, който бяха принудени да понесат заради своята служба в името на Отечеството. Защото днес няма много такива хора, приятелю. Времето е такова. Тези български орли не се биха за пари, нито за ордени; не загиваха за богатства и слава, а за да ни има нас днес. Длъжни сме да им отдадем дължимото дори само като помним и не забравяме никога...

Полковник Кръстю Атанасов

Поручик Христо Костакев

Иде реч за Чудото

2007-11-28T04:44:00.000-08:00

Този изумителен рицар, както го нарича Любен Овчаров в книгата си “Въздушните асове на България” не напразно попада още в началото на поредицата “Българските орли”. Признавам си, аз самият научих за него и за подвизите му едва преди няколко седмици, прочитайки почти на един дъх книгата на Овчаров. До този момент поназнайвах повечко единствено за поручик Списаревски, без да подозирам, че и много други летци са преживели неща, от които да ти настръхне кожата. Не само във въздуха, но и на земята.

Ще започна с думите на Любен Овчаров, когато сам се наема със задачата да разкаже за Чудото в своята книга. Те са пределно експресивни: “За Чудото Чудомир не може да се разказва спокойно, лесно, без гордост, но и без болка. Защото той преминава през горчилото на своя живот еднакво достоен и силен и еднакво обиден и мъченик. И колкото и дъх да поемеш, преди да занареждаш думите за него върху белия лист, този почти митически чудак сякаш ти хваща ръцете и без суетност изрича на чист български език: “Аз не се бих нито за ордени, нито за слава.”

А как се бие Чудото? Невиждано. С устрем и жар, както никой до този момент. Осем въздушни победи. Два ордена за храброст. Два свалени бомбардировача. Два свалени изтребителя “Лайтнинг” и два повредени вражески самолета – изтребител и “крепост”. Всичко това в небето над България.

Чудомир израства закърмен с патриотични идеали. Неговият баща се завръща от Балканската война, окичен с медал “За храброст” и кортик, надписан с думите “За царя и Отечеството”. Завършил Военното училище, а след това и най-модерната за времето си изтребителна школа във Вернойхен, Германия, Чудото се превръща в първокласен летец, готов да брани родината от посегателства. Много скоро ще му се наложи...

През 1939 г. Топлодолски става заместник-началник на изтребителната школа в Карлово. Много скоро успява и да се ожени. Любопитна случка от любовта между летеца и младата Зина разказва самата тя в книгата на Овчаров: “Аз и Чудото летим над Юмрукчал. Той се обръща към мен и ме пита: - Обичаш ли ме? –Друг път ще ти кажа, не сега – отвръща му Зина, но без да чува гласа си, отнесен от струята. Той прави лупинг над Юмрукчал, а кабината е открита. Затваря си тя устата, да не я задави нахлулият въздух, и все пак намира сили да му каже: - Обичам те, но те моля – карай напред!”

Многократно водил своя орляк в бой с противниковите самолети, Чудото се покрива със слава, а с него и шепата млади летци, издигнали самолетите си в защита на родината. Един ден обаче този безстрашен мъж слиза на земята. Завинаги. Как става това? Злощастна случка с командването, която обаче доказва качествата на летеца и неговото родолюбие напук на модерното тогава чуждопоклонничество. Германски полковник от Командния пункт му заповядва да изпрати български самолети за охрана на петролните рафинерии в Плоещ, Румъния. Чудото отказва – “Нито една машина няма да пусна над Плоещ!”. Немецът е бесен, реве: “Заповядвам!” Чудото не трепва: “Аз служа на Българската авиация, а не на Германия!”. Някой може ли изобщо да си представи как звучат тези думи в онова време? Лудост! Пълно безумие, равнозначно на смъртна присъда. За щастие такава не последва, но Чудото е върнат на земята, под предлог, че има “разхлабени нерви”. С това не свършват тежките дни за българския летец. Напротив, те сега започват...

Войната свършва, идва примирието, а през 1946 кап. Топлодолски е задържан от новата власт и става обвиняем по делото “Неутрален офицер” и “Бягството на двама царски летци”. Оправдан е и в двата процеса, но дотогава изтърпява жестоки мъчения. В килията му го бият зверски, един от палачите дори му казва: “Няма повече да те бият. Ти надмина по издръжливост и биячите”. Но продължават с побоите, заливат го със студена война... Добре известни са разнообразните методи на комунистическата власт за разправа с “враговете”.

През 1948 г. Топлодолски е уволнен от армията. Учи право, но отказват да му дадат работа. Героят-летец, носител на ордени “За храброст” и проявил безпримерна храброст в небето над България става бетонджия. От шест сутринта до четири следобед бърка бетон, после още два часа работи друго, а от седем – в механотехникума. Ръководи бригада, с която строи сегашния стадион “Васил Левски”, работи в Медодобивния комбинат в Пирдоп, строи театъра в Стара Загора и още 150 театъра. “Само като погледне самолет, очите му се насълзяват...”, пише с болка в книгата си Овчаров.

Умира на 3 май 1987 г. Без да доживее края на това жестоко време, което го обрича на страдания и забрава. Без да получи приживе признание за делото си в защита на родното небе. Чудото. Летецът с младо лице и буен нрав, горд и смел до безразсъдство, любимец на пилотите, имали възможността да се бият рамо до рамо с него. Легендарният капитан на славния 3/6 изтребителен орляк. Виртуоз на висшия пилотаж и сложните авиационни техники....

... Бетонджия и сценичен работник. Строител на театри. Металург. Възможно ли е съдбата да бъде толкова жестока? Ще се убедим, че е напълно възможно. Защото случаят с Чудото не е единичен. В следващи публикации от поредицата ще проследим и други човешки драми, с които изобилства позабравената история на славната българска авиация.

За морала на летеца

2007-11-21T04:23:00.000-08:00

(покъртителната история за едно невинно българско дете, обезобразено от американските нашественици)

През един късен следобеден час, когато вече бяхме освободени от дежурство и с омнибус отидохме в Банкя, за да се изкъпем, аз и моите другари със собствените си уши чухме за едно злодеяние, извършено от безспорни въздушни бандити, което ни потресе дълбоко.

Когато слязохме от омнибуса, на около десетина крачки пред нас видях моя съученик Славчо, с когото на времето бяхме неразделни другари. Славчо също ме позна веднага. Той водеше за ръка малко момиченце, не повече от четиригодишно. Главата на детето бе цялата бинтована. И очите му бяха скрити зад превръзката. Само русите му къдрици се показваха изпод това своеобразно бяло калпаче от навити бинтове. Аз се зарадвах от неочакваната среща с другаря ми от детинство. И както винаги досега при нашите редки срещи, бях готов да извикам, но някакво смътно предчувствие, а може би тъжните измъчени очи на Славчо ме накараха да се удържа. И затова съвсем сдържано го поздравих.

-Здравей, Славчо! Какво търсиш насам? Как си? Къде си сега?

Спряхме един срешу друг и се ръкувахме. До нас спряха и няколко от другарите ми летци. Славчо не отговори веднага. Пое бавно въздух, изпусна го шумно и преглътна, както се преглъща корава хапка. Очите му, уморени, блуждаеха някъде, а сетне и влага замъгли погледа му.

-Ех, Стояне – тежко въздъхна той още веднъж, - какво да ти разправям. От няколко години съм на служба в Дупница. А сега съм дошъл да търся спасение, да търся чудотвореца, който да върне зрението на детето ми.

На това място той не удържа сълзите си. Аз вече от сърце му съчувствувах, но все още не разбирах как точно е станало всичко, защото долавях, че някакви особени обстоятелства, свързани с това нещастие, утежняват голямата му родителска мъка. Погледнах към детенцето. То стоеше безучастно и уловило баща си за ръка, само слушаше.

-Аз съм най-нещастният баща – продължи след малко той. – Моята малка дъщеря от няколко месеца е сляпа. Не вижда и с двете си очи. И за това са виновни те, вашите “приятели”.

-Как? Кои приятели? Не разбирам! – попитах аз. Другарите ми се приближиха заинтригувани.

-Нали един ден бе нападнат и нашия град... То стана така. Тревогата беше минала и децата спокойно си играеха на улицата. Моята Веселинка също си подреждаше играчките в тревичката пред къщи. И изведнъж чухме бученето на съвсем ниско прелитащи самолети. Те се появиха така неочаквано, че нищо не можеше да се предприеме. Чу се и зловещото тракане на картечниците и миг след това наоколо се вдигна прах. Куршумите със свистене се забиваха в стените, къртеха буци пръст от земята, свистяха над главите ни...След това видях най-страшното, което един родител може да види на този свят. Моето дете, моята малка Веселинка, която нямаше и четири години, се търкаляше в праха, обляна в собствената си кръв. – Славчо се поспря малко, пое въздух и продължи: - Не знам, нямам думи да ти опиша какво съм изпитал. Всичко се завъртя пред мене. А жената, нещастната, изпищя и падна в безсъзнание. Какво да правя? Все пак, нали съм мъж, трябваше да сторя нещо. Приближих се и, слава богу, то дишаше, дъщеричката бе жива! Зарадвах се, но миг след това сякаш нож прободе сърцето ми. Видях, че детето е ранено в главата, съвсем близо до очите. Тях не виждах. Те бяха целите в кръв... Да...Сега тя е сляпа с двете очи и аз я водя за ръка. Водя я при лекари, искам да й помогна, но досега нищо и, изглежда, няма никаква надежда...

Това е разказът на генерал Стоян Стоянов, един от най-известните и заслужили български летци, безспорен ас с 15 победи в над 40 въздушни боя и 3 ордена за храброст. Една покъртителна история за трагедията, която много българи преживяват в онези дни. Тази случка генералът описва в своята книга “Ние бранихме тебе, София”, която днес може да се намери само по антикварните сергии и прашните лавици на библиотеките.

За разликата в морала на двете враждуващи страни

Този случай за огромно съжаление не е единствен. Един от най-смелите български “орли” – поручик Иван Бонев, намира смъртта си по подобен нелеп начин. След въздушен бой той е принуден да катапултира от горящия си самолет. Падайки надолу с парашута, младият летец е прострелян от вражеска картечница, която го убива във въздуха. Американците убиват безпомощен човек – в разрез с всички неписани морални правила на пилотите.

Такива зверства са трудни за осмисляне от българите, които до този момент имат съвсем различна представа за човека, управляващ вражеския самолет. Той е врагът, да, той трябва да бъде свален – безспорно. Но когато целта е постигната и самолетът му полита в бездната, а самият американец или англичанин отвори парашута си, той е оставян на спокойствие да се приземи. Един от българските летци споделя: “Аз лично, когато минавах покрай някой катапултирал вражески пилот, винаги му махах с ръка, за да разбере, че няма да го застрелям”. Долу, на земята, по военновременните закони на страната оцелелите вражески летци биват пленявани. Край Шумен по това време функционира военнопленнически лагер за авиатори, който е доста населен именно с такива пленници. Дори един американски авиатор от крепостта, която причинява смъртта на Списаревски, след успешното му приземяване, е прибран от селяните, дошли на мястото на трагедията – дават му топла храна и невредим го предават на властите. Всички оцелели от онази “крепост”, която полита към земята в пламъци заедно с младия български летец, се връщат живи и здрави по домовете си. Дълго те ще помнят отношението, което проявяват към тях онези, които до този момент са мислели за “варвари” и “диваци”.

Българските орли - въведение

2007-11-20T05:18:00.000-08:00

Усещате ли студа навън? Ноември е. Отдавна падна първият сняг, подухва смръзващ вятър, а слънцето, макар и понякога да се показва плахо иззад облаците, е наострено и сърдито. Елате с мен! Ще ви предложа една разходка далеч назад във времето. Някъде в годините, когато пак е имало ноември и пак студ е сковавал земята. Но освен студа, в това време е бушувал и огънят на най-унищожителната война, която човечеството познава – Втората световна. Едно мащабно събитие, за съжаление повлякло със себе си и нашата малка страна, любимата България.

Сигурно звучи прекалено далечно, нали? Връщам някои от вас във времената, когато баба и дядо са били още съвсем млади, а други направо деца. Ще ви отведа в онзи ноемврийски ден, когато падащите в центъра на София бомби ще изтръгнат множество стонове и уплашени викове, ще прекъснат не един живот и ще направят битката за небето на България още по-ожесточена. А тази битка, от своя страна, ще изведе на сцената множество подвизи и много безсмъртни герои. За тях ще си говорим сега. В поредица от публикации в рамките на блога “Трите сестри” ще ви запозная на съвсем достъпен език с едни събития, които постепенно нашият народ забравя; с едни хора, които отдавна са забравени от болшинството хора; с едни времена, които няма да се повторят, за добро или за лошо.

Защо точно сега?

Защото на 14 ноември в небето над България 91 бомбардировача B-25 "Митчел" на американските военновъздушни сили изсипват стотици бомби над нашата столица и убиват 49 български граждани. Ноември. Преди 64 години. Не че преди това не е имало въздушни нападения и над нашата страна – имало е. Просто за пръв път те са толкова дръзки и за пръв път има толкова жертви. Това е денят, в който българското общество разбира, че “Символичната война”, която нашето правителство обявява на Америка и Великобритания, всъщност никак няма да е символична.

Защо “Символична война”?

Тъпо. В историята завинаги този период остава с името “Символична война”. Докато Германия и Япония са водили съвсем активна такава, за нас остава подценяването и примирението с този незаслужен етикет. Защото на България наистина се налага да води съвсем реална война с английските и американски бомбардировачи и изтребители, прииждащи на пълчища да стоварят своите бомби върху мирните български градове и най-вече върху София. Никой обаче няма да признае този факт и след края на войната изключително тежка съдба сполетява повечето от онези герои, водили бой с агресорите в небето над родината. Защото в тази “символична” война са загивали хора, разрушавани са хиляди сгради, разбити са стотици семейства.

Но да се върнем на ноември. И на темата за онези храбри мъже, които извършиха нечувани подвизи в “Символичната” война, а днес повечето от тях завинаги са намерили вечен покой, отхвърлени от историята, написана след тях и забравени, непознати под тежестта на тонове лъжи, пропаганда и умишлено заличаване на националната памет.

Искам да ви запозная с тези хора и събития. Знаете ли защо? Защото американците направиха хиляди филми за възхвала на няколкото си войни и участниците в тях – заслужено или не дотам. Защото днес всички се прехласват по героите от Пърл Харбър, по намръщените войници от “Тънка червена линия”, “Знамето на бащите ни” и куп други. Очите на българските деца попиват режисираните подвизи на някакви холивудски герои, мислейки си, че това е върхът на геройството. Защото преди няколко години българският президент Георги Първанов откри паметна плоча на загиналите американски пилоти в небето над България. Не, не се шегувам. Да, точно на тези – на тези, които изсипваха бомбите си над нашите градове и разстрелваха бягащи деца по улиците. И които нашите момчета-изтребители сваляха на земята с цената на много жертви. Защото във времена като днешните, когато отвсякъде ни се хилят измислени герои и напудрени физиономии имаме нужда от национално самочувствие – такова, каквото имат американци, англичани, руснаци, французи и прочее. И защото онези български герои го заслужават.

За какво ще стане дума оттук нататък...

Ще ви разкажа за някои от най-драматичните боеве в небето над България. Ще споделя с вас спомените на част от авиаторите, преживели войната и записали своите мемоари на хартия за поколенията. Ще ви разкажа за съдбата на много от въздушните бойци след края на Втората световна война. Ще стане дума за легендата Списаревски и за изумителния Чудомир Топлодолски (при търсене в гугъл с неговото име останах изумен от нищожния брой открити резултати). Ще ви разкажа за малката Веселка, обезобразена от “миротворците” на Запада. Ще ви покажа снимки на легендарни пилоти и легендарни машини, които днес са само спомен, при това полузабравен.

Ще ви поканя заедно да поставим по едно цвете на онова място, където на 20 декември 1943 г. със своя самолет се разбива капитан Димитър Списаревски, за да остане безсмъртен с подвига си.

Всичко това през следващите дни и седмици. Искрено се надявам да ви бъде интересно. Ще се опитам да предам всичко това не с целта да се хваля колко много знам или колко много съм чел, а просто защото искам за това да се знае. Макар и незначителен, аз ще дам своя принос.

А на вас приятно четене! Ще се радвам и на обратна връзка при всички възникнали въпроси и коментари относно статиите.

Любопитна рисунка от архивите

2007-10-19T11:13:00.001-07:00

"Един завет" - филмът

2007-10-18T02:24:00.000-07:00

"Един завет" се казва филмът, показващ автентични кадри от погребението на последният действащ български цар - Негово Величество Цар Борис Трети. Уникалните кадри показват поклонението пред тленните му останки и хилядите хора, които скърбят от загубата на любимия си цар. Следват кадри от пътуването на траурния влак до гара Кочериново и последвалото полагане на ковчега в Рилския манастир. Кадрите от време на време се редуват с видео материал с участието на Симеон Втори - изключително интересни кадри на съвсем младия Кобург в Испания.

Филмът притежава изключителна историческа стойност и е ценна находка. Открих го случайно в youtube.com и мога само да благодаря на потребителя bugarash, който е качил реликвата.

Гледайте!

Българинът днес – “герой на нашето време” или “трагичен герой”

2007-10-18T01:33:00.000-07:00

Вече никой не се заблуждава, че новото хилядолетие ще донесе радост, мир и любов по целия свят. Уж бутнахме стените, а вдигнахме нови. Уж нарязахме бомбите, пък продължаваме да се въоръжаваме. Насред този глобален кръстопът стои и българинът. Стои и размишлява. Че не сме като швейцарците и белгийците – не сме, спор няма. Но и че по-зле от нас има – има. Това сякаш ни успокоява. Обаче пуснем ли телевизора, от там ни се зъбят ежеседмични пенсионерски протести, размахват ръце “загрижени” политици, стърчат разкривени железа от поредната зверска катастрофа на пътя, плачат роднините на самоубили се заради бедност хора или на отвлечени и изнасилени деца.

Българинът продължава да живее в своята драма. То всъщност си е една малка трагедия, но ние не обичаме и тази дума и предпочитаме да говорим за “стабилност”, “просперитет”, “програма за развитие” и прочее, особено когато тези думички излизат от устата на премиера или президента. Вярваме. Надяваме се.

За героизъм също можем да говорим. Но не го правим. Героите на днешното време са безименни. Те изживяват своя героизъм тихомълком, без да парадират с него. Геройство е да живееш с 80 лева пенсия на месец. Геройство е и да стоиш години наред невинен в либийски затвор. Геройство е да караш автомобила си по улицата и да си плащаш после от собствения джоб за повредите от зейналите в асфалта дупки. Геройство е да работиш за прехраната си, докато гледаш как други се возят в луксозни джипове и без да работят.
Понякога геройството ни става малко донкихотовско и започваме да се бием срещу вятърни мелници. И насред тази полуфантастична приказка сякаш сме наизустили последните две думи от романа “Граф Монте Кристо” – “Чакай и се надявай”...

Чакаме. Не знаем кой точно, но чакаме. Дали нов Бенковски, който да ни отвори очите, дали Европейския съюз, който като с магическа пръчка да ни изсипе едни 7 милиарда евро, или може би някой нов “голям брат”, в чиято братска прегръдка да се сгушим.
Продължаваме да се питаме по ботевски: "Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши?”, вместо да извадим поуките от нашата тъй богата история и да продължим напред – без повече трагедии и без да ние нужен толкова героизъм. Видяхме, че можем да оцеляваме, да се присламчваме, да рушим, да търпим, да страдаме. Сега остава да видим дали можем и да градим и да се развиваме. Нека е по български...

95 години от началото на Балканската война

2007-10-07T01:49:00.001-07:00

Да си спомним за онези велики дни, когато целият народ се изправи срещу поробителя с оръжие в ръка. Да си спомним за кръвта, която проляхме за свободата на съратята си.
Нам не ни трябваше тогава модерно оръжие и лъскави униформи. Само с безкрайната си храброст въоръжен, българският войник направи чудеса.

Поклон!

Какво ти остана, Българийо ?!

2007-09-25T02:15:00.000-07:00

Какво ти остана, Българийо?

Пожълтели снимки, оръфани страници. Черно-бели спомени от едно отминало време, което никога повече нямада се върне. Останаха ти ръждясали пушки и щикове, с които някога ти извоюва свободата си. Останаха ти рушащите се сгради по централните софийски улици - да напомнят за онези поколения, дето оставихме далеч зад себе си в историята.

Какво ти остана, Българийо?
Едни озлобени и обезверени хора, които стърчат пред каменните дворци на властта със сърдити лица и грозни плакати, за да изкопчат някой лев към мизерните си заплати и пенсии. Останаха ти деца, които не вярват в бъдещето.

Останаха ти спомени, които всеки се опитва да изопачава и да нагоди спрямо собствените си изгодни разбирания.

Останаха ли ти българи?

България, която загубихме

2007-07-13T00:31:00.001-07:00

Преди 129 години в Берлин е посечен възторгът на българската нация, застанала пред свободата след вековното робство. В Германия е ревизиран предварителния мирен договор от последната Руско-турска война 1877-1878 г. Краткотрайният живот на Санстефанска България приключва.

На 3 март 1878 г. в Сан Стефано Русия подписва мир с Османската империя. Договорът възстановява Българската държава на политическата карта на Европа след почти петвековно отсъствие. За нейни граници се определят границите на създадената със султански ферман Българска екзархия през 1870 г. и включват земи, населени изключително с българско население.

На 1 юни 1878 г. в Берлин съобразно с Лондонското предварително споразумение на Русия с великите сили (Германия, Австро-Унгария, Великобритания, Франция и Италия) започва конгрес, на който се решава съдбата на България.

Заседанията се ръководят от германския канцлер Ото фон Бисмарк. Участват официални делегации от Русия, Австро-Унгария, Великобритания, Италия, Османската империя и Франция. В някои заседания участват представители на Гърция и Румъния. В Берлин присъстват и министър-председателят на Сърбия И. Ристич и председателят на Сената на Черна Гора Божо Петрович. На конгреса най-бурни са дискусиите по Българския въпрос, по въпроса за съдбата на Босна и Херцеговина и за бъдещето на Закавказието.

Решенията на Берлинския конгрес разпокъсват българската нация. От територията северно от Стара планина до р. Дунав и бившия Софийски санджак се формира Княжество България с площ 63 752 кв. км и с население около 2 000 000 души.

Тракия (Южна България) под названието Източна Румелия остава зависима от турския султан провинция и обхваща 35 901 кв. км площ с население 815 946 души. Тук българите имат изключително мнозинство с 573 560 жители. След тях идват турците, българомохамеданите, гърците, циганите, евреите, арменците и т.н.

Одринско, Беломорието и Македония са върнати на Османската империя. Северна Добруджа е дадена на Румъния, а Нишкият санджак (Западните покрайнини)- на Сърбия.

Общо извън Княжеството остава територия около 150 000 кв. км с над 2 500 000 българи. По време на Възраждането българската нация има най-голям етнически масив на Балканите, а след 1878 г. остава с най-малка държава.

Върху Княжеството се стоварват всички финансови и икономически задължения, които Османската империя има към европейските държави.

Договорът остава в сила до Балканската война (1912-1913), но част от клаузите му остават неприложени или са насилствено променени в хода на събитията. Османската империя не провежда обещаните по чл. 23 реформи в областите, населени с християни, което е предпоставка за продължаване на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско.

Вестта за подписването на Берлинския договор предизвиква масово недоволство. По-дейните българи не се задоволяват с писането на протести и възнамеряват да продължат националноосвободителната борба от Възраждането.

В Търново е създаден първият комитет „Единство". През лятото на 1878 г. мрежа от такива комитети бързо се разпростира в Северна и Южна България. Като ръководни центрове се налагат комитетите в София и Пловдив. Сред ръководните комитетски дейци са Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Драган Цанков, Иван Евстратиев Гешов и др.

Най-острата реакция на решенията на Берлинския конгрес е Кресненско-Разложкото въстание. То започва на 5 октомври 1878 г. Голяма група въстаници преодоляват съпротивата на турския гарнизон в Кресна и много скоро почти цялото поречие на Струма е освободено. През ноември турските власти отстъпват Разлог и Петрич. Скоро обаче се изчерпват боеприпасите и оръжието.

Временното руско управление се дистанцира от въстанието, понеже Петербург не иска да нарушава Берлинския договор. Последните огнища на въстанието са потушени през май 1879 г.

Въпреки че опиянението от Сан Стефано трае само няколко месеца и на практика 3 март е само една крачка към 1 юли, Санстефанският мирен договор, ако не територии и самостоятелност, дава на България идеалът за национално единство.

Към този идеал страната ни се стреми десетки години след 1878 г. Този идеал води до смелото обявяване на Съединението между България и Източна Румелия, води до непобедимия устрем на Българската армия пред стените на Одрин, води до две национални катастрофи...

Източник: news.bg

Одринъ падна!

2007-03-26T06:28:00.000-07:00

"В историята на българския народ има много величави дати, но връх на войнската слава остава

Одринската епопея.

След ожесточени и кръвопролитни боеве, увенчани с разгрома на турската армия при Гечкенли, Селиолу и Петра, край Лозенград, Бунархисар, Чаталджа и Булаир, пред българската армия се поставя една от най-тежките задачи – превземането на Одрин. Отбраната на втората османска столица, е поверена на един от най-способните турски военноначалници Шукри паша.

След петмесечна обсада, на 10 март 1913 година командващият Втора българска армия генерал-лейтенант Никола Иванов, дава заповед за последна и решаваща атака на Одринската крепост.

На 11 март започва атаката. Само за две денонощия, при тежки и кръвопролитни боеве, българската армия успява да разкъса огражденията и да пробие фронтовата линия при Айваз баба, Айджи оглу и други фортове, да превземе непревземаемата, според най-добрите германски специалисти военна крепост, да покрие с неувяхваща слава бойните си знамена, да почуди и накара света да заговори с уважение за България и българската армия.

На 13 (26) март пада Одрин. Пленена е шестдесет и пет хилядна турска армия, заедно с 15 генерали и 1200 офицери, начело с Шукри паша, 600 оръдия, голямо количество друго оръжие и 16 знамена.

За Одринската епопея, в своята документална повест “Полетът на самарянката”, писателят Любен Овчаров пише: “Две денонощия, ден и нощ битката за Одрин кърви. Бойното поле дими обарутено между две стихии. Войната за Одрин се води в ръкопашен бой, гърди срещу гърди, щик срещу щик. Вода и кръв заливат околностите. Над хиляда турски оръдия отвръщат на огъня с огън. Одрин и небето над него се тресат от залпове.”

Същият този ден, турският офицер Хасан Джемал, участник в боевете за Одрин, записва в дневника си: “... Цялата окръжност на крепостта е в огън. Укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват ... Снарядите вдигат земята нагоре. Срещу едно наше оръдие неприятелят стреля с десет ... С хиляди снаряди щукат в Одринската крепост ... Войниците падат като снопи в тъмните окопи. Снарядите със страшно бучене изкопават земята и ръце, крака и други части се отделят от телата. Глухи сърцераздирателни ридания се чуват в окопите ... Докато Шукри паша не вдигне бели флагове... огънят няма да спре...”

След полунощ на 12 март 1913 година, под куршумен дъжд осветените от фортовите прожектори телени мрежи, се люшват прорязани. Един след друг всичките двадесет и шест железобетонни фортове до сутринта на 13 (26) март млъкват. Чува се само плющенето на българските знамена, радостните възгласи на победителите.

Шукри паша изпраща последна телеграма: “Всичко е свършено! Българските войски нахълтват вече в самия град” и тръгва под конвоя на генерал Георги Вазов към форта Каик, за да предаде сабята си в плен на генерал Никола Иванов, чиято Втора армия тържествува победоносно в Одрин.

На следващия ден 13 март, Хасан Джамал записва в дневника си: “ Над крепостта, която ни вдъхваше надежда за победа, беше издигнато бяло знаме. Войниците излязоха от своите окопи и в безредие отиваха към казармите. Тъжни и печални всички вървяха един подир друг с нерешителни стъпки. Всички бяха замислени, мнозина плачеха.”

По случай превземането на Одрин, в поздравителната заповед от 13 март 1913 г. до командваните от него войски на източния сектор, генерал Георги Вазов заявява: “Офицери, подофицери и войници ... вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец. Светът има да се чуди на вас, доблестните синове на България, че можахте за 30 часа да превземете една от най-силните крепости. Гордея се, че съм ваш началник. Гордея се, че съм българин.”

А в спомените си, командващият Втора българска армия генерал Никола Иванов пише: “Така се извърши превземането с открита атака Одринската крепост, че учуди военните среди, издигна името на България и прослави българското войнство по всички части на света.”

Одринската епопея е забележителна и ще остане в историята на българското военно изкуство и с това, че тук за първи път във военната история на света се използва самолет за бойни действия. За първи път, български летци извършват разузнавателни полети и бомбардировки със самолет. Това са летците Радул Михайлов, Христо Топракчиев, Продан Таркчиев. И за първи път, жена извършва боен полет със самолет над неприятелски войски. Това е българката – самарянката Райна Касабова.
Във връзка с използването на авиация в бойните действия за превземането на Одрин, в спомените на поручик Радул Милков, командир на Първо аеропланно отделение четем:

“На 16 октомври 1912 г. беше извършено първото бойно летене над Одринската крепост от моята скромна личност – летец поручик Радул Милков, със изурман летец поручик Продан Таракчиев от 11 пехотен Сливенски полк. В самолета взехме две бомби. Летяхме в широк кръг над града и стигнахме до гарата Карагач, където хвърлихме бомбите.

- 19 октомври 1912 г. Днес пилот Христо Топракчиев пое пътя към славата. Сутринта беше получил писмо от годеницата си. Четеше писмото и се усмихваше. Поручик Топракчиев излетя в 3 часа след обяд. Полетът му продължил 50 минути. Когато се завръщаше самолетът клюмна вертикално надолу и като простреляна птица стремглаво се заби в земята. Навярно Топракчиев е бил тежко ранен. В същия момент последва ужасна експлозия и самолетът бе обхванат от огромен пламък. Тялото на летеца гореше като факла. Днес, 19 октомври 1912 год. в 4 часа след обяд, отличния офицер пилот авиатор, героят, милият ни боен другар поручик Топракчиев загина при изпълнение на бойния си дълг.

- 12 ноември 1912 г. Докато на 16 октомври извършихме първото бойно летене, докато на 30 октомври българска жена взе участие в бойно летене над Одрин, днес 12 ноември 1912 год. ние българите, извършихме бомбардиране на крепостта Одрин – първо по рода си от световен мащаб.”

След разгрома на турската армия и капитулацията на Шукри паша, Турция е принудена да поиска примирие и на 17 май 1913 година е подписан Лондонския мирен договор, съгласно който земите на запад от линията Мидия-Енос са върнати на България. Но това, което българските войни завоюват с цената на много жертви, българската дипломация и българските управници не успяват да защитят.

Поради недалновидна и безразсъдна политика на българските управници, на 13 юни 1913 година избухва Втората Балканска (Междусъюзническа) война, която завършва с катастрофа за България и загуба на Югоизточна Тракия.

Битката за Одрин, е най-голямата битка през Балканската война. Тя се оказва решаваща битка за изхода на войната. За българите от Тракия, падането на Одрин остава като символ на тяхното освобождение и нашите деди обявиха тази дата като “Ден на Тракия”.

Тракийско дружество “Антим Първи”

гр. Бургас

http://www.meridian27.com/trakia/tr4.htm

Македонско сърце

2007-03-25T04:32:00.000-07:00

(Българска Народна песен)

Имам аз една мъка - Македония

де що бе в Берлин отнета от България /2

Припев: Македонско сърце, юначно си ти

пазиш спомен за войводи

и за славни дни /2

Имам аз една молитва, свята ми е тя

да се видя с братята си в една страна /2

Припев ............
Имам аз една родина - България,

и готов съм ако трябва за нея да умра /2

Македонско сърце, юначно си ти

има ги и днес войводи

идат славни дни! /2

Това е нашият фолклор. Музика, изпята през сълзи и с много мъка, но съдържаща в себе си уникалния характер на българския народ. Колкото и да се мъчат там, в съседната нам Бивша югославска република, да отхвърлят миналото и корените си като някаква срамна и отблъскваща сянка, не могат да заглушат песента на гората и ехото на балкана. А те напяват, че и друго време е имало...

Уроци по Отечествознание

2007-01-11T13:22:00.000-08:00

Забележителни неща могат да бъдат намерени из прашните тавани на българските къщи, строени през първата половина на миналия век. Една такава безценна находка е този учебник по Отечествознание за четвърто отделение, който преди време намерих на един таван. Очарователната книга по мои предположения е от 30-те години, но със сигурност преди 1937 г., за което говори липсата на престолонаследника Симеончо на царската семейна снимка.
Вижте, кориците липсват, но е удивително, че учебникът започва именно със снимка на царското семейство!

Разлиствайки учебника, намирам информация за географското положение на България, за нейните природни дадености, икономика, история, градове... Децата са научавали от страниците на тази книжка, че България е Царство, а начело на държавата стои Цар; че всеки е длъжен да обича и брани отечеството си и да се подчинява на законите.
Разгледани са географските области, съставляващи България, както и българските земи под чужда власт. Те са отделени в специален раздел, а чувството за родолюбие и неделимост на съставляващите трите сестри територии е изключително силно.

Отделени са чудни страници, описващи бита и облика на българите, населяващи различни краища на Македония, Беломорието, Западните покрайнини... Снимковият материал е забележителен - показани са народни носии от цяла България, снимки на по-големите градове в началото на ХХ век и много други.

Учебникът, който държа в ръцете си, отдавна е свършил своята работа. Научил е нашите прабаби и прадядовци що е то Отечество. Научил ги е да обичат родината си и да живеят като достойни граждани на един достоен народ. Дали днес учебниците са такива? Дали днес тази литература формира у подрастващите подобни качества? Нивото на престъпност, зачестило неимоверно много през последните месеци, говори точно обратното. Разбира се, времената са други - живеем в ХХI век, ще кажете. Така е! И целта на тази кратка статия е не да човърка наболели въпроси.

Нека просто хвърлим един поглед 70 години назад, разлиствайки страници от този мил учебник, в който Отечеството се оглежда в своята пълнота и неостаряваща хубост. Без пропаганда, без тоталитарно фалшифициране на историята, без модерни явления като нихилизма и обезценяването на идеалите. Царство България. Преди 70 години...

Снимка от архивите - Добруджа

2006-12-20T13:06:00.000-08:00

"Кой ще остане да каже, че това е българската земя? Не мога да я напусна, ще остана, ще се боря, докато сили дал господ, па когато умра моят гроб нека остане - мълчалив протест срещу въпиющата неправда, извършена върху бедната Добруджа; и моите синове тука ще останат, верни на земята, която ни е отхранила: българи са и българи ще умрат в поробена земя!"

Димитраки бей

София 1943-1944 (в снимки)

2006-12-07T00:48:00.000-08:00

В бомбардировките над София през 1943-1944 година, нанесени от англо-американските въздушни сили, загиват 2477 души, 99% от които цивилни. Загиват деца, убити от хвърлени по въздуха играчки-бомби. Загиват невинни граждани, а стотици сгради са разрушени. Историята помни! Трите сестри пазят спомена за кървавите си рани от онези години... Нека не го забравяме и ние...

В небето над родината

2006-12-06T11:38:00.000-08:00

Той беше млад и животът бе още пред него. Войната все някога щеше да свърши и светът отново щеше да се върне към нормалния си начин на живот. И всичко щеше да бъде пак хубаво – България вече е обединена, Царят няма да позволи нищо да се случи на неговия народ, а самолетите на българските летци ще прелитат по границите на Отечеството, за да го пазят от неприятели... Той обичаше своя Месершмит – с него кръжеше над красивата българска земя, над тракийските поляни, над хълмиста Македония, над добруджанските полета... Трите сестри, погледнати отгоре в цялата си прелест! О, да, войната щеше да свърши, а той отново ще лети из необятния простор! В служба на Царя и Родината!

20 декември 1943 г...
Студено... Студено в оловносивото небе, студено и в душите на хората, изплашени и съкрушени от постоянния риск, от постоянните въздушни нападения, от цялата безмилостна война... Те пристигат отново – петдесет от прочутите “либърейтъри” и стотина изтребители, пратени да охраняват убийствената процесия... Англия и Америка отново протягат ръце към българското небе, за да нанесат нови и нови удари срещу беззащитното население.

Той е там... Преследва заедно с другите “стрели” вражеските самолети, лети вихрено над Панчарево и стреля... скъсява разстоянието и се насочва към един изоставащ бомбардировач. Атаката е успешна – всред ураганния вражески огън машината се устремява поразена към земята.
Оставаха още много! А сега накъде? Не останаха муниции, картечниците страховито мълчат... Пред него е водачът на бомбардировачите. А сега накъде? Към безсмъртието, към онзи чутовен връх, до който достигат само най-смелите – онези, които са презряли своя живот в името на народа и родината... Вола е далеч, бесилото на Левски отдавна изгни, а кръвта на Бенковски попи в тетевенските гори. Към тях, към техния стръмен връх се запъти той в този момент, за да изпълни завета на дедите си, дълга си на български офицер от Въздушните на Негово Величество Войски!

ЛЕЙТЕНАНТ ДЖОН МАКЛЕНДЪН: „Само шест минути преди да падна с моя изтребител, със собствените си очи видях нещо нечувано и страхотно. Не знам дали американските летци са преживявали нещо подобно в Европа. Със същите очи, с които ви гледам, наблюдавах как вихрено летящ български изтребител се отдели от вече сгромолясващата се към земята наша "летяща крепост" и се хвърли с всички сили върху друга и се стовари върху нея. Той откъсна опашката й и „крепостта" се разчупи като голям дъб, поразен от гръм в планината. А там бе един от нашите най-добри екипажи. Наистина, страшна смърт даже и за най-смелия пилот!"

ЛЕЙТЕНАНТ ЕДУАРД ТИНКЕР: „Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията."

ПОДОФИЦЕР РОБЪРТ РЕНЪР: „Беше истински ад. Всички изтръпнахме, когато още в третата минута от боя съзряхме да пада една наша "летяща крепост". Само минута след това нашият бомбардировач се разтърси от страхотен удар, моторите пламнаха и аз не зная какво е станало по-нататък с мен. Почувствах, че нещо ме удари в слепоочието и изгубих съзнание. Вероятно съм падал във въздуха с бордовата картечница. Парашутът ми се е отворил сам, изтеглил ме е от картечницата и така съм паднал на земята... Ударът на вашите изтребители беше много лют... Никога няма да забравя тази наша драма!"

На 20 декември поручик Димитър Списаревски извършва първия в българската история въздушен таран, сражавайки се в небето над София, за да защити своите сънародници от престъпните нападения на нашите днешни приятели. Самолетът му се разбива в околностите на село Пасарел. Днес лобното му място е една малка българска светиня – самотна морена с паметна плоча, черен кръст и надпис “Българийо, за тебе те умряха!”

Отново е декември. И докато някъде в уютните кабинети на нашите държавни мъже решават колко стотици хиляди левове да пръснат за тържества по случай влизането ни в Европейския съюз, Пасарел спи в студената прегръдка на прииждащата зима. Един кръст и един безсмъртен български герой, донесли до нас през годините спомена за онези истински българи, които знаят как да живеят и да умрат за родината си и които...има ли ги днес?

До Пасарел ежедневно върви редовна линия на градския транспорт на цена от 70 стотинки – обикновено билетче. От центъра на селото до лобното място на героя няма и час ходене пеша. Колко би било хубаво, ако решим да отделим малко от скъпоценното си време, за да поднесем по стиска цветя на плочата на този безсмъртен храбрец, който загина, за да ни има нас...днес...сега...

Въпроси и отговори

2006-10-20T03:26:00.000-07:00

Щом сте стигнали дотук, вероятно имате и някои питанки относно блога. Ще се опитам да дам отговори на някои от тях, както и нужните в такъв случай уточнения, преди да започна с главната работа.

Каква е целта на блога?

Целта на Трите Сестри е да популяризира различни материали с патриотична насоченост, като по този начин допринесе за съхраняването на родовото съзнание и чувство.

Какво означава името на блога?

Трите сестри – това според народната легенда са земите, съставляващи българското землище, а именно – Мизия, Тракия и Македония. Известната легенда ги описва като три неразделни сестри, но поробени. Две от тях успяват да се освободят, а третата, най-малката – Македония, остава под робство (изключителна картина на български художник е изобразила този момент). Трите сестри са символ на единството на България и изразяват вековния стремеж на нашия народ – “Една вера имаме, един живот живееме, България цела да е, секой да я знае!”, както се пее в народната песен.

Какви материали ще се публикуват тук?

Различни статии, рецензии на книги, анализи по исторически проблеми и събития, документи и снимки с историческа стойност, художествени произведения и много други.

Има ли някаква скрита умисъл, стояща зад създаването на блога?

Абсолютно никаква умисъл! Блогът е създаден от чисто патриотични подбуди и не цели никаква конфронтация с каквито и да било идеи, възгледи, факти и мнения. В този смисъл следват посочените по-долу уточнения:

- “Трите сестри” не е политически обвързан, нито пък е трибуна на политически идеи и партийна пропаганда. Световни идеологически течения като фашизъм, нацизъм, неонацизъм, комунизъм и др. нямат място в него и не се поощряват тук!

- “Трите сестри” се обявява против проявите на расизъм, ксенофобия, етническа нетолерантност и политически конфликти. В този сайт подобни прояви няма да намерят място.

- “Трите сестри” изповядва една единствена идеология и тя се корени в заглавието на блога – българската национална идея. Уважението към миналото и неговите герои, съхранението на родовата памет, традиции и обичаи; популяризирането на патриотичното чувство – това са приоритетите на Трите сестри и са основата на този блог.

- Грубо отношение, некоректно държание, реч на омразата и обиди по адрес на личности, общности и институции няма да се допускат.

Анотация

2006-10-20T02:57:00.000-07:00

Здравейте и добре дошли в блога “Трите сестри”!
От доста време в мен зрееше идеята за това виртуално пространство, което да побере личните ми възгледи, размисли или просто информация по една специфична тематика. Сега то е факт! България и националните идеали, патриотичното чувство, родовата памет и културното самосъхранение са неща, иманентно близки до душевния свят на много от нас, българите. С цел да дам своя незначителен принос към популяризирането на тези позаспали, поопорочени и изместени от други явления, създадох блога Трите сестри. Надявам се, че тук ще намерите полезна и приятна за четене информация, ще изразите ваше мнение или просто ще отделите няколко минути за поглед в миналото на нашето Отечество.
Предците ни някога даваха своя принос към съхранението на българщината с гъше перо, приведени над мъжделива светлина. Последваха ги други, които превърнаха перото в пушка и проляха кръвта си по родните земи. Днес на хоризонта излизат техните наследници, в чиито ръце са младежкият порив, модерното мислене и интернет технологиите. Така че напред! Трите сестри трябва да бъдат опознати!

Приятно четене!