Вече никой не се заблуждава, че новото хилядолетие ще донесе радост, мир и любов по целия свят. Уж бутнахме стените, а вдигнахме нови. Уж нарязахме бомбите, пък продължаваме да се въоръжаваме. Насред този глобален кръстопът стои и българинът. Стои и размишлява. Че не сме като швейцарците и белгийците – не сме, спор няма. Но и че по-зле от нас има – има. Това сякаш ни успокоява. Обаче пуснем ли телевизора, от там ни се зъбят ежеседмични пенсионерски протести, размахват ръце “загрижени” политици, стърчат разкривени железа от поредната зверска катастрофа на пътя, плачат роднините на самоубили се заради бедност хора или на отвлечени и изнасилени деца.
Българинът продължава да живее в своята драма. То всъщност си е една малка трагедия, но ние не обичаме и тази дума и предпочитаме да говорим за “стабилност”, “просперитет”, “програма за развитие” и прочее, особено когато тези думички излизат от устата на премиера или президента. Вярваме. Надяваме се.
За героизъм също можем да говорим. Но не го правим. Героите на днешното време са безименни. Те изживяват своя героизъм тихомълком, без да парадират с него. Геройство е да живееш с 80 лева пенсия на месец. Геройство е и да стоиш години наред невинен в либийски затвор. Геройство е да караш автомобила си по улицата и да си плащаш после от собствения джоб за повредите от зейналите в асфалта дупки. Геройство е да работиш за прехраната си, докато гледаш как други се возят в луксозни джипове и без да работят.
Понякога геройството ни става малко донкихотовско и започваме да се бием срещу вятърни мелници. И насред тази полуфантастична приказка сякаш сме наизустили последните две думи от романа “Граф Монте Кристо” – “Чакай и се надявай”...
Чакаме. Не знаем кой точно, но чакаме. Дали нов Бенковски, който да ни отвори очите, дали Европейския съюз, който като с магическа пръчка да ни изсипе едни 7 милиарда евро, или може би някой нов “голям брат”, в чиято братска прегръдка да се сгушим.
Продължаваме да се питаме по ботевски: "Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши?”, вместо да извадим поуките от нашата тъй богата история и да продължим напред – без повече трагедии и без да ние нужен толкова героизъм. Видяхме, че можем да оцеляваме, да се присламчваме, да рушим, да търпим, да страдаме. Сега остава да видим дали можем и да градим и да се развиваме. Нека е по български...
Българинът продължава да живее в своята драма. То всъщност си е една малка трагедия, но ние не обичаме и тази дума и предпочитаме да говорим за “стабилност”, “просперитет”, “програма за развитие” и прочее, особено когато тези думички излизат от устата на премиера или президента. Вярваме. Надяваме се.
За героизъм също можем да говорим. Но не го правим. Героите на днешното време са безименни. Те изживяват своя героизъм тихомълком, без да парадират с него. Геройство е да живееш с 80 лева пенсия на месец. Геройство е и да стоиш години наред невинен в либийски затвор. Геройство е да караш автомобила си по улицата и да си плащаш после от собствения джоб за повредите от зейналите в асфалта дупки. Геройство е да работиш за прехраната си, докато гледаш как други се возят в луксозни джипове и без да работят.
Понякога геройството ни става малко донкихотовско и започваме да се бием срещу вятърни мелници. И насред тази полуфантастична приказка сякаш сме наизустили последните две думи от романа “Граф Монте Кристо” – “Чакай и се надявай”...
Чакаме. Не знаем кой точно, но чакаме. Дали нов Бенковски, който да ни отвори очите, дали Европейския съюз, който като с магическа пръчка да ни изсипе едни 7 милиарда евро, или може би някой нов “голям брат”, в чиято братска прегръдка да се сгушим.
Продължаваме да се питаме по ботевски: "Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши?”, вместо да извадим поуките от нашата тъй богата история и да продължим напред – без повече трагедии и без да ние нужен толкова героизъм. Видяхме, че можем да оцеляваме, да се присламчваме, да рушим, да търпим, да страдаме. Сега остава да видим дали можем и да градим и да се развиваме. Нека е по български...
1 comments:
Много добро браво
Post a Comment