Покъртителни картини

Снимките са от Националния Военноисторически Музей - пантеона на българската бойна слава
(оставям ги без коментар)

Докато още ги има...

Във вторник направих опит да се срещна с неколцината български летци-ветерани, участвали в защитата на София през Втората световна война и доживели наши дни. Запътих се към Културно-информационния център на военновъздушните сили, който се намира на 4-ти километър и след множество питания тръгнах в правилната посока. Това, което предварително знаех е, че ветераните се събират всеки вторник. Нищо повече. По пътя случайно се натъкнах на двама авиатори, също ветерани, но доколкото разбрах, от гражданската авиация след войната. Те ми дадоха зрънце полезна информация. Ветераните от войната се събират всеки вторник между 9 и 12 сутринта в културно-информационния център. Сред тях е и легендата Петър Манолев. Не можех да повярвам! Петър Манолев, прехвърлил 90-те години, преживял ужасите на войната, е жив и идва на среща с другарите си всеки вторник! И ще мога да го видя лично!

Беше станало късно. Минаваше 2 следобед. Но поне разбрах кога мога да отида в някой следващ вторник, за да видя на живо последните няколко оцелели български пилоти от славните ВНВВ! Момчетата, сега старци, които защитаваха България!

Докато още ги има...

Снимка:ВНВВ Форум

20 декември

Димитър Списаревски
19 юли 1916 - 20 декември 1943
ЖИВАТА ТОРПИЛА

(В памет на Димитър Списаревски- "живата торпила")

Как ведро се синеят небесата
и как чуден е светът около мен.
Унесен слушам гласа на житата
и тяхната песен за..онзи ден...
****
Декември! Студът пронизва гърдите
и сграбчва безмилостно всяко сърце.
Опасност иде! Клокочи, не пита
и страх се изписва по всяко лице.
Небето се изпълва с лешояди-
злокобно вият вражи самолети,
готови да бият улици и сгради,
готови да смажат душиците клети.
Ти знаеше, залогът е голям.
Отечеството пак беше в опасност!
Но не мислеше за това, знам-
политна и не се разколеба.
Напред се впусна смелият орляк
да брани честта на родината
и с кръвта си всеки юнак
да я запази непомината.
А беше страшно. И свистяха
безмилостно около теб куршуми.
Машини падаха, горяха
и ти изпращаше ги строг, без думи.
С едничка мисъл- да спасиш
България, семейството, народа
ти не летиш, ти сам гориш
на аления здрач под свода.

Сломен от твоите снаряди,
полита в бездната врагът.
Ала веднага друг напада
и жили яростно, до смърт.
Куршумите привършиха, остана
сърцето мъжко на героя.
И ти реши: “На прах ще стана,
но няма да напусна боя!”
Не зная де се крие тази сила,
която прави човека стомана.
Но виждам- в теб се е стаила
и ти избра един изход- тарана.
Миг само и страшно се вряза
в летящата крепост един млад герой.
Един млад човек на цял свят показа
как се умира храбро във бой.
Ти не загина тогава- аз зная.
Ти там остана- горяща звезда
не в белоснежните зали на рая,
а горе, над своята родна страна.
****
Как ведро се синеят небесата
и как чуден е летният зной.
И как искам да знаят децата
безсмъртното име на този герой.

2.08.2005

С присъда "царски офицер"

И така... Лятото на 1944 вече е към края си. Съветските войски навлизат в България, след като правителството в Москва вече е обявило война на страната. Спират англо-американските бомбардировки над малката ни родина. България в този момент е във война с целия свят – все още не са скъсани дипломатическите отношения с Германия, във война сме със Съюзниците, война ни обявява и Русия. Незавидно положение, което е белег за обърканите сметки на не едно правителство по нашите географски ширини. Както и да е – българските летци не стоят без работа. Летели до този момент срещу англичани и американци, сега тяхната задача е да се изправят срещу довчерашните си приятели германците и да ги преследват далеч след изтласкването им зад границата на страната.

Започва т. нар. По съветски образец Отечествена война. В тази война загиват десетки хиляди български войници. Загиват много летци, сражаващи се храбро във въздуха. Нашите орли постигат големи успехи в разрушаването на наземни цели, объркването и разпръскването на вражески бойни формирования, в боевете из небето над Югославия, Унгария...

В един прекрасен момент войната свършва. Идва победата, но тя е горчива за българските орли. Сражавали се безстрашно за страната си, рискували живота си за да защитят мирното население, сега те са третирани като престъпници от новата “народна власт”. Обяснението е колкото просто, толкова и нелепо – те са “царски офицери”, воювали срещу приятелите на Съветския съюз. Следователно са врагове на държавата. Оказва се, че героят, изправил се гърди в гърди срещу варварите, изсипващи бомби над столицата и разстрелващи невъоръжени хора по нивите, всъщност не е герой, а предател. И като такъв той трябва да понесе последиците си...

Уви, следващите редове са изпълнени с много горчилка и много болка от неправдите, сполетели голяма част от българските летци след Девети септември 1944 г.

Видяхме вече трагичната съдба на Чудомир Топлодолски. Подобна съдба чака и безстрашния пилот Борис Велянов Дамев, племенник на небезизвестния Даме Груев, постигнал 7 въздушни победи и носител на орден “За храброст”. Отличил се като отличен боец по време на Символичната война, той показва храбростта си по-късно и срещу германците – обстрелва наземни военни цели и осигурява бойните действия на “щукарите”. Едва успява да се измъкне жив от последния си боен полет – на крилото му зее дупка, човек да се провре през нея. Уволнен е само шест месеца преди стажа си за пенсиониране. Безработен. Жена му е съкратена, защото е съпруга на царски офицер. По-късно постъпва на работа във фабриката за аналинови бои “Колориска”, където се пенсионира. С дробове, увредени от отровните изпарения. Вместо да го изпратят в санаториум, принуждават го да обикаля из софийските болници. Умира през 1978 г.

Поручик Христо Костакев – шест въздушни победи в един бой, носител на орден “За храброст”, артистичен и талантлив летец. От самолет “Месершмит” 109 се прехвърля на Як-9 и се бие в Отечествената война, успявайки да се завърне жив след това и да заживее мирно със семейството си в България. През 1946 г. Е уволнен без предупреждение и за 48 часа е изхвърлен заедно с жена си и двете си деца от Божурище. “Царски офицер”. Става учител по математика в прогимназия, завършва “Финанси”, но мизерията го тласка да те захване с тежка физическа работа. След много молби го вземат в селскостопанската авиация – пръска памукови насаждения в Судан. На 19 юни 1994 г., тежкоболен и неподвижен, забравен и обиден, умира този български герой.

Полковник Кръстю Атанасов, участник в 13 въздушни сражения, оцелява, за да стане ковач в един цех на ул. “Софроний” в София. Работи като техник, поправя брави. Живее с четиричленното си семейство в стая три на три. “Аз бях командир и ако исках да избягам, можех да взема един самолет и ето ме в Италия, в Бари, но не го сторих!”, казва за себе си той.

Командирът на 2/6 изтребителен орляк Асен Ковачев е арестуван от новата власт след войната. Донасят му авиаторската униформа в килията и лежи с нея. Изкарва една година в занданите на РО-2, въпреки двата си ордена “За храброст”. После кандидатства медицина, но го изключват. Записва се и в Строителния техникъм, но зачертават името му с червена линия.

Майор Стоян Бошнаков, кавалер на орден “За храброст” и орден “Александър Невски”. През цялата война се окичва със слава и заслужава уважението на всички летци. Бягството на двама негови поручици през 1946 г. обаче става причината да го арестуват. Завеждат го в РО-2, късат му пагоните и екселбантите, бият го... Три месеца издържа на разпити и мъчения. “В тясна желязна решетка му инсценират екзекуция с шмайзери!”, пише в книгата си Любен Овчаров. До 3 май 1947 г. лежи в гарнизонния затвор. След 11- месечни изтезания го признават за невинен и излиза на свобода – с разбити нерви и в непрестанен страх. Изселват го. Един ден казва на жена си, че отива при приятел в село Орешак, Троянско. Повече не го виждат... Полицията тормози семейството му, обвиняват жена му, че е избягал зад граница. По всичко личи, че гордият български орел е опитал да премине границата, но е застрелян от граничари и гробът му остава незнаен и до днес.

Богдан Илиев също извървява своя тежък път от елитните изтребителни школи в Кауфбойрен и Шлайсхайм до работата като шофьор, миньор, строител.

Майор Тодор Йорданов пък от командир на ято отива в трудов лагер в Тутракан, изпратен там заради донос. “Враг на народа”. Работи на полети – жъне, копае, носи тухли, после произвежда ластик, става нормировчик във фабрика. Работи като багерист до пенсионирането си. На жена му не дават пенсия, защото дъщеря им заминала за Америка – принудени са да живеят с неговата пенсия като багерист.

Това се случва с повечето от онези български орли, които успяват да оцелеят и да доживеят края на войната. Вместо като герои, са посрещнати с бой, унижения и затвор. Подвизите им са заличени от паметта на поколенията, от книгите и учебниците. За сметка на знайните и незнайни геройства на славните партизани, с които промиват мозъците на децата още от люлката. Да служиш на родината и на народа във време като това се оказва престъпление, за което много летци плащат със здравето си. Затова и ти, читателю, едва ли си чувал кой знае какво за тези хора. Обикновени, с млади лица, облечени в униформи. Някои останали завинаги млади с подвизите и ранната си смърт, а други доживели дълбока старост в забрава и унижение. Но аз искам ти да знаеш за техните дела и за техния принос в историята на България – искам да знаеш за тяхната Голгота и за тежкия кръст, който бяха принудени да понесат заради своята служба в името на Отечеството. Защото днес няма много такива хора, приятелю. Времето е такова. Тези български орли не се биха за пари, нито за ордени; не загиваха за богатства и слава, а за да ни има нас днес. Длъжни сме да им отдадем дължимото дори само като помним и не забравяме никога...

Полковник Кръстю Атанасов



Поручик Христо Костакев

Иде реч за Чудото

Този изумителен рицар, както го нарича Любен Овчаров в книгата си “Въздушните асове на България” не напразно попада още в началото на поредицата “Българските орли”. Признавам си, аз самият научих за него и за подвизите му едва преди няколко седмици, прочитайки почти на един дъх книгата на Овчаров. До този момент поназнайвах повечко единствено за поручик Списаревски, без да подозирам, че и много други летци са преживели неща, от които да ти настръхне кожата. Не само във въздуха, но и на земята.

Ще започна с думите на Любен Овчаров, когато сам се наема със задачата да разкаже за Чудото в своята книга. Те са пределно експресивни: “За Чудото Чудомир не може да се разказва спокойно, лесно, без гордост, но и без болка. Защото той преминава през горчилото на своя живот еднакво достоен и силен и еднакво обиден и мъченик. И колкото и дъх да поемеш, преди да занареждаш думите за него върху белия лист, този почти митически чудак сякаш ти хваща ръцете и без суетност изрича на чист български език: “Аз не се бих нито за ордени, нито за слава.”

А как се бие Чудото? Невиждано. С устрем и жар, както никой до този момент. Осем въздушни победи. Два ордена за храброст. Два свалени бомбардировача. Два свалени изтребителя “Лайтнинг” и два повредени вражески самолета – изтребител и “крепост”. Всичко това в небето над България.

Чудомир израства закърмен с патриотични идеали. Неговият баща се завръща от Балканската война, окичен с медал “За храброст” и кортик, надписан с думите “За царя и Отечеството”. Завършил Военното училище, а след това и най-модерната за времето си изтребителна школа във Вернойхен, Германия, Чудото се превръща в първокласен летец, готов да брани родината от посегателства. Много скоро ще му се наложи...

През 1939 г. Топлодолски става заместник-началник на изтребителната школа в Карлово. Много скоро успява и да се ожени. Любопитна случка от любовта между летеца и младата Зина разказва самата тя в книгата на Овчаров: “Аз и Чудото летим над Юмрукчал. Той се обръща към мен и ме пита: - Обичаш ли ме? –Друг път ще ти кажа, не сега – отвръща му Зина, но без да чува гласа си, отнесен от струята. Той прави лупинг над Юмрукчал, а кабината е открита. Затваря си тя устата, да не я задави нахлулият въздух, и все пак намира сили да му каже: - Обичам те, но те моля – карай напред!”

Многократно водил своя орляк в бой с противниковите самолети, Чудото се покрива със слава, а с него и шепата млади летци, издигнали самолетите си в защита на родината. Един ден обаче този безстрашен мъж слиза на земята. Завинаги. Как става това? Злощастна случка с командването, която обаче доказва качествата на летеца и неговото родолюбие напук на модерното тогава чуждопоклонничество. Германски полковник от Командния пункт му заповядва да изпрати български самолети за охрана на петролните рафинерии в Плоещ, Румъния. Чудото отказва – “Нито една машина няма да пусна над Плоещ!”. Немецът е бесен, реве: “Заповядвам!” Чудото не трепва: “Аз служа на Българската авиация, а не на Германия!”. Някой може ли изобщо да си представи как звучат тези думи в онова време? Лудост! Пълно безумие, равнозначно на смъртна присъда. За щастие такава не последва, но Чудото е върнат на земята, под предлог, че има “разхлабени нерви”. С това не свършват тежките дни за българския летец. Напротив, те сега започват...

Войната свършва, идва примирието, а през 1946 кап. Топлодолски е задържан от новата власт и става обвиняем по делото “Неутрален офицер” и “Бягството на двама царски летци”. Оправдан е и в двата процеса, но дотогава изтърпява жестоки мъчения. В килията му го бият зверски, един от палачите дори му казва: “Няма повече да те бият. Ти надмина по издръжливост и биячите”. Но продължават с побоите, заливат го със студена война... Добре известни са разнообразните методи на комунистическата власт за разправа с “враговете”.

През 1948 г. Топлодолски е уволнен от армията. Учи право, но отказват да му дадат работа. Героят-летец, носител на ордени “За храброст” и проявил безпримерна храброст в небето над България става бетонджия. От шест сутринта до четири следобед бърка бетон, после още два часа работи друго, а от седем – в механотехникума. Ръководи бригада, с която строи сегашния стадион “Васил Левски”, работи в Медодобивния комбинат в Пирдоп, строи театъра в Стара Загора и още 150 театъра. “Само като погледне самолет, очите му се насълзяват...”, пише с болка в книгата си Овчаров.

Умира на 3 май 1987 г. Без да доживее края на това жестоко време, което го обрича на страдания и забрава. Без да получи приживе признание за делото си в защита на родното небе. Чудото. Летецът с младо лице и буен нрав, горд и смел до безразсъдство, любимец на пилотите, имали възможността да се бият рамо до рамо с него. Легендарният капитан на славния 3/6 изтребителен орляк. Виртуоз на висшия пилотаж и сложните авиационни техники....

... Бетонджия и сценичен работник. Строител на театри. Металург. Възможно ли е съдбата да бъде толкова жестока? Ще се убедим, че е напълно възможно. Защото случаят с Чудото не е единичен. В следващи публикации от поредицата ще проследим и други човешки драми, с които изобилства позабравената история на славната българска авиация.

За морала на летеца

(покъртителната история за едно невинно българско дете, обезобразено от американските нашественици)

През един късен следобеден час, когато вече бяхме освободени от дежурство и с омнибус отидохме в Банкя, за да се изкъпем, аз и моите другари със собствените си уши чухме за едно злодеяние, извършено от безспорни въздушни бандити, което ни потресе дълбоко.

Когато слязохме от омнибуса, на около десетина крачки пред нас видях моя съученик Славчо, с когото на времето бяхме неразделни другари. Славчо също ме позна веднага. Той водеше за ръка малко момиченце, не повече от четиригодишно. Главата на детето бе цялата бинтована. И очите му бяха скрити зад превръзката. Само русите му къдрици се показваха изпод това своеобразно бяло калпаче от навити бинтове. Аз се зарадвах от неочакваната среща с другаря ми от детинство. И както винаги досега при нашите редки срещи, бях готов да извикам, но някакво смътно предчувствие, а може би тъжните измъчени очи на Славчо ме накараха да се удържа. И затова съвсем сдържано го поздравих.

-Здравей, Славчо! Какво търсиш насам? Как си? Къде си сега?

Спряхме един срешу друг и се ръкувахме. До нас спряха и няколко от другарите ми летци. Славчо не отговори веднага. Пое бавно въздух, изпусна го шумно и преглътна, както се преглъща корава хапка. Очите му, уморени, блуждаеха някъде, а сетне и влага замъгли погледа му.

-Ех, Стояне – тежко въздъхна той още веднъж, - какво да ти разправям. От няколко години съм на служба в Дупница. А сега съм дошъл да търся спасение, да търся чудотвореца, който да върне зрението на детето ми.

На това място той не удържа сълзите си. Аз вече от сърце му съчувствувах, но все още не разбирах как точно е станало всичко, защото долавях, че някакви особени обстоятелства, свързани с това нещастие, утежняват голямата му родителска мъка. Погледнах към детенцето. То стоеше безучастно и уловило баща си за ръка, само слушаше.

-Аз съм най-нещастният баща – продължи след малко той. – Моята малка дъщеря от няколко месеца е сляпа. Не вижда и с двете си очи. И за това са виновни те, вашите “приятели”.

-Как? Кои приятели? Не разбирам! – попитах аз. Другарите ми се приближиха заинтригувани.

-Нали един ден бе нападнат и нашия град... То стана така. Тревогата беше минала и децата спокойно си играеха на улицата. Моята Веселинка също си подреждаше играчките в тревичката пред къщи. И изведнъж чухме бученето на съвсем ниско прелитащи самолети. Те се появиха така неочаквано, че нищо не можеше да се предприеме. Чу се и зловещото тракане на картечниците и миг след това наоколо се вдигна прах. Куршумите със свистене се забиваха в стените, къртеха буци пръст от земята, свистяха над главите ни...След това видях най-страшното, което един родител може да види на този свят. Моето дете, моята малка Веселинка, която нямаше и четири години, се търкаляше в праха, обляна в собствената си кръв. – Славчо се поспря малко, пое въздух и продължи: - Не знам, нямам думи да ти опиша какво съм изпитал. Всичко се завъртя пред мене. А жената, нещастната, изпищя и падна в безсъзнание. Какво да правя? Все пак, нали съм мъж, трябваше да сторя нещо. Приближих се и, слава богу, то дишаше, дъщеричката бе жива! Зарадвах се, но миг след това сякаш нож прободе сърцето ми. Видях, че детето е ранено в главата, съвсем близо до очите. Тях не виждах. Те бяха целите в кръв... Да...Сега тя е сляпа с двете очи и аз я водя за ръка. Водя я при лекари, искам да й помогна, но досега нищо и, изглежда, няма никаква надежда...

Това е разказът на генерал Стоян Стоянов, един от най-известните и заслужили български летци, безспорен ас с 15 победи в над 40 въздушни боя и 3 ордена за храброст. Една покъртителна история за трагедията, която много българи преживяват в онези дни. Тази случка генералът описва в своята книга “Ние бранихме тебе, София”, която днес може да се намери само по антикварните сергии и прашните лавици на библиотеките.

За разликата в морала на двете враждуващи страни

Този случай за огромно съжаление не е единствен. Един от най-смелите български “орли” – поручик Иван Бонев, намира смъртта си по подобен нелеп начин. След въздушен бой той е принуден да катапултира от горящия си самолет. Падайки надолу с парашута, младият летец е прострелян от вражеска картечница, която го убива във въздуха. Американците убиват безпомощен човек – в разрез с всички неписани морални правила на пилотите.

Такива зверства са трудни за осмисляне от българите, които до този момент имат съвсем различна представа за човека, управляващ вражеския самолет. Той е врагът, да, той трябва да бъде свален – безспорно. Но когато целта е постигната и самолетът му полита в бездната, а самият американец или англичанин отвори парашута си, той е оставян на спокойствие да се приземи. Един от българските летци споделя: “Аз лично, когато минавах покрай някой катапултирал вражески пилот, винаги му махах с ръка, за да разбере, че няма да го застрелям”. Долу, на земята, по военновременните закони на страната оцелелите вражески летци биват пленявани. Край Шумен по това време функционира военнопленнически лагер за авиатори, който е доста населен именно с такива пленници. Дори един американски авиатор от крепостта, която причинява смъртта на Списаревски, след успешното му приземяване, е прибран от селяните, дошли на мястото на трагедията – дават му топла храна и невредим го предават на властите. Всички оцелели от онази “крепост”, която полита към земята в пламъци заедно с младия български летец, се връщат живи и здрави по домовете си. Дълго те ще помнят отношението, което проявяват към тях онези, които до този момент са мислели за “варвари” и “диваци”.

Българските орли - въведение

Усещате ли студа навън? Ноември е. Отдавна падна първият сняг, подухва смръзващ вятър, а слънцето, макар и понякога да се показва плахо иззад облаците, е наострено и сърдито. Елате с мен! Ще ви предложа една разходка далеч назад във времето. Някъде в годините, когато пак е имало ноември и пак студ е сковавал земята. Но освен студа, в това време е бушувал и огънят на най-унищожителната война, която човечеството познава – Втората световна. Едно мащабно събитие, за съжаление повлякло със себе си и нашата малка страна, любимата България.

Сигурно звучи прекалено далечно, нали? Връщам някои от вас във времената, когато баба и дядо са били още съвсем млади, а други направо деца. Ще ви отведа в онзи ноемврийски ден, когато падащите в центъра на София бомби ще изтръгнат множество стонове и уплашени викове, ще прекъснат не един живот и ще направят битката за небето на България още по-ожесточена. А тази битка, от своя страна, ще изведе на сцената множество подвизи и много безсмъртни герои. За тях ще си говорим сега. В поредица от публикации в рамките на блога “Трите сестри” ще ви запозная на съвсем достъпен език с едни събития, които постепенно нашият народ забравя; с едни хора, които отдавна са забравени от болшинството хора; с едни времена, които няма да се повторят, за добро или за лошо.

Защо точно сега?

Защото на 14 ноември в небето над България 91 бомбардировача B-25 "Митчел" на американските военновъздушни сили изсипват стотици бомби над нашата столица и убиват 49 български граждани. Ноември. Преди 64 години. Не че преди това не е имало въздушни нападения и над нашата страна – имало е. Просто за пръв път те са толкова дръзки и за пръв път има толкова жертви. Това е денят, в който българското общество разбира, че “Символичната война”, която нашето правителство обявява на Америка и Великобритания, всъщност никак няма да е символична.

Защо “Символична война”?

Тъпо. В историята завинаги този период остава с името “Символична война”. Докато Германия и Япония са водили съвсем активна такава, за нас остава подценяването и примирението с този незаслужен етикет. Защото на България наистина се налага да води съвсем реална война с английските и американски бомбардировачи и изтребители, прииждащи на пълчища да стоварят своите бомби върху мирните български градове и най-вече върху София. Никой обаче няма да признае този факт и след края на войната изключително тежка съдба сполетява повечето от онези герои, водили бой с агресорите в небето над родината. Защото в тази “символична” война са загивали хора, разрушавани са хиляди сгради, разбити са стотици семейства.

Но да се върнем на ноември. И на темата за онези храбри мъже, които извършиха нечувани подвизи в “Символичната” война, а днес повечето от тях завинаги са намерили вечен покой, отхвърлени от историята, написана след тях и забравени, непознати под тежестта на тонове лъжи, пропаганда и умишлено заличаване на националната памет.

Искам да ви запозная с тези хора и събития. Знаете ли защо? Защото американците направиха хиляди филми за възхвала на няколкото си войни и участниците в тях – заслужено или не дотам. Защото днес всички се прехласват по героите от Пърл Харбър, по намръщените войници от “Тънка червена линия”, “Знамето на бащите ни” и куп други. Очите на българските деца попиват режисираните подвизи на някакви холивудски герои, мислейки си, че това е върхът на геройството. Защото преди няколко години българският президент Георги Първанов откри паметна плоча на загиналите американски пилоти в небето над България. Не, не се шегувам. Да, точно на тези – на тези, които изсипваха бомбите си над нашите градове и разстрелваха бягащи деца по улиците. И които нашите момчета-изтребители сваляха на земята с цената на много жертви. Защото във времена като днешните, когато отвсякъде ни се хилят измислени герои и напудрени физиономии имаме нужда от национално самочувствие – такова, каквото имат американци, англичани, руснаци, французи и прочее. И защото онези български герои го заслужават.

За какво ще стане дума оттук нататък...

Ще ви разкажа за някои от най-драматичните боеве в небето над България. Ще споделя с вас спомените на част от авиаторите, преживели войната и записали своите мемоари на хартия за поколенията. Ще ви разкажа за съдбата на много от въздушните бойци след края на Втората световна война. Ще стане дума за легендата Списаревски и за изумителния Чудомир Топлодолски (при търсене в гугъл с неговото име останах изумен от нищожния брой открити резултати). Ще ви разкажа за малката Веселка, обезобразена от “миротворците” на Запада. Ще ви покажа снимки на легендарни пилоти и легендарни машини, които днес са само спомен, при това полузабравен.

Ще ви поканя заедно да поставим по едно цвете на онова място, където на 20 декември 1943 г. със своя самолет се разбива капитан Димитър Списаревски, за да остане безсмъртен с подвига си.

Всичко това през следващите дни и седмици. Искрено се надявам да ви бъде интересно. Ще се опитам да предам всичко това не с целта да се хваля колко много знам или колко много съм чел, а просто защото искам за това да се знае. Макар и незначителен, аз ще дам своя принос.

А на вас приятно четене! Ще се радвам и на обратна връзка при всички възникнали въпроси и коментари относно статиите.